11ти отряд

Тази база бе далеч най-занемарената от всички. Обикновените дървени стени, които я обграждаха, очевидно бяха поправяни многократно, а плочките в дворът бяха напукани или направо липсваха на места, вероятно заради постоянните спаринги, които се извършваха наоколо. В страни имаше малка къща, служеща за склад на всякакви бойни приспособления, всичките хаотично нахвърлени вътре.
Интериорът на главната сграда изглеждаше малко по-подреден, благодарение на това, че нямаше почти нищо вътре. На места само се мяркаше по някой стар мебел или легло, но останалото пространство иначе си стоеше празно.
Някъде там трябваше да се намира и капитанският кабинет, но Зараки Кенпачи никога не го използваше така или иначе.

Най-накрая! Киоки беше там, където искаше. От толкова много време мечтаеше да дойде деня, когато ще прекрачи вратите на единадесети отряд. Изобщо не обърна внимание на инфраструктурата на бараките. Тези неща не го интересуваха. За него беше идеално. Беше живял сто години в покрайнините на Риконгай в далеч по-лоши условия. Тук му се струваше направо рай. Единствените очаквания, които имаше към това място е хората тук да са като него. Искаше никой да не го съди за това какъв е и да прави това, което иска. Надяваше се слуховеше за това, че хората тук познават само един начин да си оправят недоразуменията, да се окажат истина. Беше му писнало да го изкарват животно или рецидивист. Боевете бяха най-приемният начин за него да се изглаждат отношенията между хората.
Киоки се оглеждаше, докато се разхождаше из помещенията. Не беше сигурен към кого трябва да се обърне или да се запознае. Единствената физиономия, която беше срещал през живота си, беше тази на Иккаку, когато беше потрошен от бой от самия него. Привидният младеж имаше да му връща изключително много, но знаеше, че изхода от едно спречкване с офицера ще доведе до същия резултат, като миналия път, ако не и по-лош. Все пак сега новопостъпилото шинигами беше под командването на офицера и имаше вероятност той да отговаря за него. Момчето се оглеждаше за плешивото теме на офицера.

Изненадващо за новият шинигами, отряда му бе почти безлюден в момента. Тук таме се срещаше някой друг член, притичващ през коридорите, забързан за кой знае къде. Щом достигна до главната зала, той забеляза малка фигура в далечината, принадлежеше на младо момиченце, с розова коса, стояща права на едно бюро оглеждайки се наоколо - веднага я разпозна, това бе лейтенанта на отряда. Само веднъж я бе срещал преди, по време на запиването си, но нямаше как да не я запомни.
- Хъх...- щом погледите им се срещнаха, Ячиру се загледа в бялокоското целенасочено. - Кой беше ти?- пита тя изведнъж, след няколко секундна пауза. Явно само той бе останал със силно впечатление от първата им среща.

Киоки тъкмо беше започнал да се чуди къде са се дянали всички. "Да не би да се бият някъде и аз да изпускам цялата веселба?" мислеше си той. Когато виждаше хора, те бързаха за някъде, а момчето не си правеше особен труд за ги заговаря. Тъкмо беше започнал да се отекчава, когато пред него се появи странна фигура. Пред него стоеше малко момиченце с розова коса. В първия момент си помисли какво може да прави едно дете на това място, но след това обърна внимание на шинигами униформата й и започна да щрака. Имаше само един такъв образ в Сейретей и той беше на лейтенантката на отряда му. Това беше още по-абсурдно. Може ли най-силният и кръвопролитен отряд да бъде воден от заместик капитан малко момиче. Момчето наистина не знаеше какво намира Кенпачи в това момиче, но не го и интересуваше особено. А и не искаше да се замисля, защото иначе мислите му можеха да отведат нещата в посока, Киоки да смята капитана си за педофил.
-Киоки Миоки...- промълви с досада той - За къде са се разбързали всички, да не би бандите в Руконгай пак да създават проблеми? - смени бързо темата. Не изпитваше особено желание да се задържа дълго време в компанията на своя лейтенант, тъй като в неговите очи, тя беше просто едно дете, което сигурно дори не знае какво трябва да прави в офиса си.

Преди даже да разбере как е станало, Киоки видя момиченцето да стои изправена на рамото му.
- Нещо в човешкия свят...- отвърна безгрижно тя, след което посочи към изхода. - Да идем да проверим!- не изглеждаше, като да изпълняваше заповеди или някакъв план. Просто спонтанно Ячиру реши от любопитство, да види каква е цялата суматоха.
- Давай Кики, напред!- заповяда тя, подканвайки го чрез тропване с крак.

//Очаквах го това

Преди да довърши изречението си, лейтенантката му се озова на рамото, без той да може да отриагира. Това определено накара шинигамито да се почувства доста странно и даже се стресна малко. Поради тази причина той отскочи назад с надеждата Ячиру да слезе от рамото му. Случилото се туко що го накара да се замисли, че може би не е чак толкова слаба, колкото си мислеше момчето. Щом можеше да се предвижва толкова бързо с такава лекота, значи има причина да се намира на офицерски пост. Въпреки това, компанията й не му беше изобщо приятна, а сега трябваше да ходи с нея до реалния свят. Щеше да бъде едно много дълго и изтощително пътуване за момчето, но какво можеше да направи? Все пак висшепоставен член на отряда му нареждаше. Беше принуден да изпълнява. Ситуацията не беше чак толкова лоша, колкото му се стори в началото. От доста време не му се беше случвало нищо вълнуващо, а не беше посещавал реалния свят от цяла вечност. В спомените му даже трудно изникваха картини как изглежда. Щеше да бъде нещо различно това пътуване. Можеше ли да се надява, че там ще срещнат Холоу? Все пак, щом всички в отряда отиваха към реалния свят, значи имаше основателна причина за това. Ехидна усмивка се появи на лицето му.
-Хайде, да вървим! - каза решително. Надеждата, че там ще намери възможност да раздвижи схванатото си тяло с една здрава схватка с някое чудовище, го тонизираше. Никога до сега не се беше сблъсквал наживо с Холоу. Единствено беше учил за тях в шинигами академията. Въпреки това не изпитваше ни най-малка доза страх. Даже напротив. С радост щеше да се пусне в кървава напревара с останалите в отряда за това кой ще повали по-голяма бройка. Все пак те бяха единадесети отряд, което означаваше, че те щяха да бъдат на фронтовата линия в битката. Какви ли не мисли минахава през главата на младежа. Не си спомняше от кога не се беше чувствал толкова въодушевен. Предвид непринудеността на лейтенанката си, Киоки се надяваше, че ще има свободата да действа самостоятелно. Съдейки по детинския й харектер, едва ли сама тя изпълняваше каквито и да било заповеди. Разбира се, всичко това се превърташе отново и отново в главата на момчето, но то нямаше как да знае какво го очаква от другата страна. Бързайки към портата, шинигамито се замисли, че все още не е виждал своя капитан, а то определено имаше респект към него, без дори да го познава. Щом този човек носеше титлата Кенпачи, значи със сигурност имаше основателна причина за неговото страхопочитание.
- Капитан Кенпачи ще бъде ли там? - попита момчето с надеждата, че ще може да се срещне и с него.

- Кен-чан ли? Той е зает в момента.- отвърна Ячиру, свивайки рамене, че не знае къде е. Щом Киоки излезе извън бараките, той бе насочван от розовокосото момиченце, като кон по улиците на Сейрейтей, докато най-накрая не достигна до главният Сенкаймон. Още като я видяха и пазачите започнаха да се подготвят да отварят портата към човешкият свят, предполагайки, че и тя по някакви заповеди, като останалите шинигамита е тръгнала към Киото.
- Може да влизате.- съобщи единият от гардовете след половин минута. - Изпитваме затруднения да отворим сенкаймон директно в града, така че ще трябва да ви пуснем в покрайнините.- бяха последните му думи, преди с жест да подкани Миоки да мине през сияещият вход.

/Пиши вече в околията на Киото, макар че почваш извън града./